Съучастници — читать онлайн бесплатно полностью

— Ако отново се опиташ да избягаш, ще те изгоря жива, разбираш ли?

Той пусна факлата на пода, после с куката на лоста издърпа плочата до края на канала, оставяйки само три пръста пролука. Вдигна един от чувалите с пясък, които бе натрупал, и го хвърли върху плочата. После още един. И още един. Този път нямаше измъкване.

Грохотът на стоманената плоча над главата на Кейт караше зъбите ѝ да тракат всеки път, когато го чуеше. Нещо се изсипваше в трапа, но не беше бензин. Не и този път.

Той хвърляше торби с пясък върху плочата за тежест.

Кейт пазеше равновесие върху стола. Стъпила бе на седалката, прегъната на две, обгърнала с ръце коленете си, за да бъде колкото е възможно по-далече от бензина. Трепереше толкова силно, че на няколко пъти залитна.

А сега се давеше от бензиновите пари. Очите ѝ сълзяха, гърлото ѝ пламтеше, от миризмата главоболието ѝ се завръщаше с удвоена сила. Искаше да повърне, но се боеше да не изгуби равновесие от напъните и конвулсиите и да падне от стола.

Сякаш собствените ѝ сълзи изгаряха очите ѝ.

Този човек щеше да я запали жива. Ако не сега, скоро.

А нямаше как да избяга.

Оглушителният тътен от чувалите с пясък, падащи върху стоманената плоча, престана и тя чу стъпките му да се отдалечават. След познатия звук от затръшването на вратата отново настана тишина.

Кейт слезе от стола; стъпалата ѝ се измокриха от локвата бензин на пода. Премести стола в десния ъгъл, стъпи на него, опря раменете си в плочата и се опита да я избута.

Опората на облегалката — просто парче дърво с дебелина около два и половина сантиметра, което бе успяла да отскубне от конструкцията на стола — се плъзна в пролуката между плочата и ръба на канала. Тя натисна с рамене, опитвайки се да използва парчето дърво като лост, за да разшири пролуката.

Плочата не помръдваше.

Опората на облегалката се счупи на две и падна в локвата на пода.

Кейт отново изкрещя. Заплака. Беше пропуснала шанса си да се измъкне от тук. Щеше да е нужен малък кран, за да помести тази плоча с всичките допълнителни тежести, натрупани върху нея. Пясъчния човек беше абсолютно побъркан. Дори да я оставеше жива, той никога нямаше да я пусне от тук. Щеше да умре в тази дупка. Единственият въпрос беше кога. Той не се опитваше да я сплаши с този бензин; беше сляп късмет, че не я запали още сега.

Животът ѝ се крепеше върху главичката на кибритена клечка.

Тя седна на стола и се загледа в процепа над главата си. Луната отново светеше и в този момент тя си даде сметка, че вероятно за последен път вижда лунна светлина.

В съдебната зала не проникваше естествена светлина. Беше бетонен сандък, изпълнен с усещане за загуба, с предателства, убийства, корупция и лъжи. Великолепен театър на човешката слабост.

Двамата с Хари седяхме на масата на защитата.