Съучастници — читать онлайн бесплатно полностью

Централно място във вестибюла заемаше вито стълбище с месингов парапет; последвах екипа си към стаята вдясно от него. Озовахме се в хол с две канапета едно срещу друго. Беше обзаведен минималистично, между канапетата имаше само ниска мраморна масичка, а на отсрещната стена — камина. На едната от страничните стени висеше маслена картина, изобразяваща златен бик, а на другата имаше голям прозорец с изглед към предната ливада. Мъжка стая. Ако не знаех, че Кари Милър живее тук, щях да си помисля, че е ергенско жилище.

Имаше поставка за голям телевизор, но самият телевизор липсваше. Не попитах къде се е дянал. Ако трябваше всяка вечер да виждам физиономията си по телевизията и да чувам как непознати хора ме наричат убиец, и аз щях да изхвърля проклетото нещо на боклука.

Кари и Ото седнаха на едното канапе, Хари, Кейт и Блох на другото. Аз останах прав.

— Преди да се съгласим да поемем делото, госпожо Милър, имаме няколко въпроса — каза Кейт. — За да се нагърбим с това, трябва да знаем, че имате солидни защитни аргументи.

— На никого не съм причинила нищо лошо. И не съм подозирала, че съм омъжена за Сатаната, ако това имате предвид, госпожице Брукс — изрече тя едва чуто.

Гласът ѝ звучеше напрегнато и дрезгаво, сякаш с часове бе плакала. Външният ѝ вид потвърждаваше думите ѝ.

— Разбираме, че сте обсъждали подозренията си относно вашия съпруг с господин Пелтие. Бихте ли ни обяснили какво ги събуди? — попита Кейт.

— Там е работата — каза Кари, — че като се замисля, наистина се случваха някои странни неща, но Дани винаги имаше готов отговор.

Отначало всичко ми се струваше безобидно, след като го обсъдехме. Беше по-скоро усещане. Не съм параноичка, а може би е трябвало да бъда, но просто трябваше да говоря с някого и да му кажа какво се случва и какво ми тежи.

— Значи никога не сте вярвали сериозно, че съпругът ви е Пясъчния човек?

— Не съм сигурна. От известно време ми минаваха такива мисли. Но дори сега ми е трудно да го повярвам.

Усетих погледа на Кейт върху себе си.

Кари говореше искрено. Но в гласа ѝ имаше още някаква нотка и тя не се дължеше на прегракналото ѝ гърло, а на нещо, което криеше. Това ми подсказваше шестото ми чувство.

— Госпожо Милър — започнах аз, — случвало ли се е да нараните или да убиете някого заедно със съпруга си?

Отначало Кари замълча. Очите ѝ се затвориха, а веждите ѝ се сключиха като при внезапна болка. Сякаш въпросът ми беше отрова, сипана в отворена рана, и организмът ѝ трябваше да я изхвърли.