Съучастници — читать онлайн бесплатно полностью

Това напомни на Дилейни за десетия ѝ рожден ден. Същия ден баща ѝ почина. Месец преди това бе приет в болница с мозъчен тумор в напреднал стадий, неподлежащ на операция. Сутринта тя се бе отбила да го види, беше в кома. Следобед беше поканила трите си най-близки приятелки на парти с торта. След като те си тръгнаха, майка ѝ си облече палтото, за да отиде отново в болницата, и тогава телефонът иззвъня. Дилейни така и не забрави лицето на майка си в този момент. Сякаш сълзите я бяха лишили от изражение. Сега лицето на Кари беше подобно на нейното.

Приличаше на жена, отдавна предчувствала, че ще се случи нещо ужасно, но болката беше много по-силна, отколкото бе очаквала.

— Може ли да ѝ дадете чаша вода? — обърна се Дилейни към един мъж от спецотряда.

Той пристъпи към шкафа, намери чашите, напълни една от крана на мивката и я подаде на Кари. Стискайки я с треперещи ръце, тя я поднесе към устата си.

— Ако знаете къде е, трябва да ми съобщите местонахождението му — каза Дилейни.

— Не знам — отвърна Кари. — И не ме интересува.

Не желая да го виждам повече.

Дилейни натисна комутатора на радиостанцията, прикрепена към бронежилетката ѝ, и попита:

— Открихте ли нещо, Бил?

В отговор веднага чу гласа на Бил Сунг, отговорния специален агент:

— Качи се горе. В семейната спалня.

Тя се затича по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж. Семейната спалня беше просторно помещение в края на коридора. Вътре имаше две кресла, тоалетка с огледало, голямо легло в средата и телевизор с плосък екран, монтиран на стената.

— Тук съм, в дрешника — обади се Бил.

Спалнята имаше още две врати. Едната водеше към банята, а другата — към дрешник с размерите на апартамента ѝ в Манхатън.

Страничните стени бяха покрити от пода до тавана с вградени махагонови рафтове, врати на гардероби и чекмеджета. Неговите и нейните. Бил освети с фенерчето си един рафт със сгънати бели ризи, подредени една върху друга.

— Виж маншета на тази — посочи той най-горната.

Върху маншета имаше петно. Сякаш беше опръскан с някаква тъмна течност.

Ризата беше прана, но петното с цвят на ръжда си беше останало. Дилейни бе виждала достатъчно петна от кръв през годините, за да знае, че това тук изглеждаше подозрително.

— Прибери я — каза тя.

Той щракна с пръсти на криминалиста зад гърба си, който започна да разтваря торбичка за съхранение на доказателства.

— Това не е всичко. — Бил насочи фенерчето си към едно отворено чекмедже.

Дилейни надникна вътре и видя бижута, наредени върху черно кадифе.